Б З Н С

Българският земеделски народен съюз (БЗНС) е българска политическа партия. Създаден през 1899, той се ползва с нарастваща популярност, достигнала своя връх след Първата световна война, когато образува самостоятелно правителство начело с Александър Стамболийски. В средата на 1920-те БЗНС се разделя на няколко крила, положение запазено и до днес. Съюзът е обединен насилствено в периода 1947-1989, когато групите, противопоставящи се на управлението на Българската комунистическа партия, са унищожени.

През втората половина на 1890-те започват да възникват първите местни земеделски професионално-просветни организации. През 1899 Цанко Церковски, организатор на една от тези групи в Мусино, Търновско, публикува „Възвание към българските земеделци“, с което призовава местните организации да се обединят в общ съюз. Идеята е подета от Янко Забунов, който през септември същата година започва да издава вестник „Земеделска защита“.

В края на 1899 на конгрес в Плевен е основан Български земеделски съюз, а негов лидер става Янко Забунов. През следващите месеци продължават дискусиите за това, дали съюзът да запази професионалния си характер или да се преобразува в политическа партия, за което настоява групата около Димитър Драгиев.

През 1901 съюзът взима участие в изборите за XI Обикновено Народно събрание и печели 22 места в него. В края на годината той е преименуван на Български земеделски народен съюз и се превръща в политическа партия. През 1903 за лидер на БЗНС е избран Димитър Драгиев.

През дългата история на БЗНС в него възникват редица крила, някои от които се отцепват и регистрарират като самостоятелни партии:

БЗНС (казионен) - наричан официално БЗНС до август 1991 г., когато се преименува на БЗНС-единен
БЗНС Врабча 1 - от 1926
БЗНС "Никола Петков" - с лидер Милан Дренчев (от 1990 до 1992). През ноември 1992 г. се преименува на Български земеделски народен съюз с абревиатура БЗНС, с лидери Анастасия Мозер(от 1992 до 1996), Петко Илиев (от 1997 до 1999) и Георги Пинчев (от 1996 до 1997 и от 1999)
Народняшка земеделска партия „Никола Петков“ - регистрирано от ЦИК на 8 май 2005 г.
БЗНС единен
БЗНС Александър Стамболийски - от 1993, с лидери Светослав Шиваров (до 2005) и Спас Панчев (от 2005), от декември 2005 г. преименуван на Земеделски съюз (ЗС) „Александър Стамболийски“
БЗНС Пладне - наричан официално БЗНС „Александър Стамболийски“
БЗНС - Народен съюз - с лидер Анастасия Мозер
Национално сдружение - БЗНС (НС-БЗНС) - от декември 2005 г. преименувано на „Ред, законност и справедливост“
БЗНС - партия с име БЗНС и с лидер Георги Пинчев
БЗНС Стара Загора

Държавни глави:
Георги Трайков, председател на Президиума на Народното събрание (1964 - 1971)
Първи заместник държавни глави:
Георги Трайков, първи заместник-председател на Държавния съвет (1971 - 1974)
Петър Танчев, първи заместник-председател на Държавния съвет (1974 - дек. 1989)
Ангел Димитров, първи заместник-председател на Държавния съвет (дек. 1989 - април 1990)
Заместник държавни глави:
Кирил Клисурски, заместник-председател на Президиума на Народното събрание (от 1952)
Николай Георгиев, заместник-председател на Президиума на Народното събрание (от 1958)
Георги Андреев, заместник-председател на Държавния съвет (1971 - 1973)
Министър-председатели от БЗНС са:

Александър Стамболийски (1919 - 1923) и
Константин Муравиев (2 - 9 септември 1944).
В периодите 1944 - 1987 г. и 1990 - 1997 г. заместник-председатели на Министерския съвет (вицепремиери) от БЗНС са:

Александър Оббов, заместник-председател на МС (1944-1947)
Георги Трайков (1947-1951), заместник-председател на МС и първи заместник-председател на МС (1951-1964)
Петър Танчев, заместник-председател на МС (1966-1971) и първи заместник-председател на МС (1971-1974)
Алекси Иванов, заместник-председател на МС и председател на Съвета по селско и горско стопанство при МС (1986-1987)
Виктор Вълков, заместник-председател на МС (дек. 1990 - ноем. 1991)
Светослав Шиваров, заместник-председател на МС (1995 - 1997)
Министри  
Димитър Гичев, министър на земеделието и държавните имоти (1931-1934)
Христо Попов, министър на земделието и държавните имоти (1944)
Асен Павлов, министър на земеделието и държавните имоти (1944-1945)
Никола Петков, министър без ресор (1944-1945)
Александър Оббов, министър на земеделието и държавните имоти (17 август - 29 септември 1945 и 31 март - 22 ноември 1946)
Михаил Геновски, министър на земеделието и държавните имоти (1945-1946)
Георги Трайков, министър на земеделието и държавните имоти (1946 - дек. 1947), министър на земеделието и горите (дек. 1947 - дек. 1948), министър на земеделието (дек. 1948 - ян. 1950)
Ради Найденов, министър на правосъдието (дек. 1947 - 1962)
Кирил Клисурски, министър на мините и подземните богатства (1948-1953)
Стоян Тончев, министър на комуналното стопанство и строителството (1953-1957), министър на комуналното стопанство, строителството и благоустройството (1957-1968)
Петър Танчев, министър на правосъдието (1962-1966)
Светла Даскалова, министър на правосъдието (1966-1990)
Хараламби Трайков, министър на информацията и съобщенията (1971-1973)
Янко Марков, министър на горите и опазването на природната среда (1971-1976), министър на горите и горската промишленост (1976-1986)
Георги Андреев, министър на информацията и съобщенията (1973-1976)
Пандо Ванчев, министър на съобщенията (1976-1986)
Радой Попиванов, министър на народното здраве (1977-1987), министър на народното здраве и социалните грижи (авг. 1987 - дек. 1988)
Алекси Иванов, министър на земеделието и горите (1986; авг. 1987 - дек. 1988)
Георги Менов, министър на земеделието и горите (дек. 1988 - февр. 1990)
Минчо Пейчев, министър на народното здраве и социалнте грижи (дек. 1988 - февр. 1990)
Виктор Вълков, министър на външните работи (дек. 1990 - ноем. 1991)
Васил Чичибаба, министър на земеделието и хранителната промишленост (ян. 1995 - ян. 1996)
Светослав Шиваров, министър на земеделието и хранителната промишленост (ян. - февр. 1996)
Венцислав Върбанов, министър на земеделието, горите и аграрната реформа (1997 - дек. 1999), министър на земеделието и горите (дек. 1999 - 2001)
От 2005 Земеделски съюз „Александър Стамболийски“ като съюзник на „Коалиция за България“ участва в управлението на оглавяваното от нея правителство. Неговият председател Спас Панчев е заместник-министър на отбраната, а началникът на кабинета на министъра на транспорта е заместник-председател и член на Постоянното присъствие на ЗС "А. Стамболийски".

Александър Стамболийски



Александър Стоименов Стамболийски е български политик, водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Той е министър-председател на България в 40-то правителство (1919–1923).

Стамболийски е народен представител в XIV (1908–1911), XVI (1913), XVII (1914–1915), XVIII (1919–1920), XIX (1920–1923) и XX (1923) Обикновено Народно събрание и в V (1911) Велико Народно събрание.

Роден в Славовица, Пазарджишко, син е на Стоимен от първия си брак с Катерина. Александър Стамболийски учи в земеделското училище в Садово (1893–1895) и завършва Лозаро-винарското училище в Плевен (1895–1897). В Плевен е ученик на основателя на Българския земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. През 1899 участва в учредителния конгрес на БЗС. През следващите години учи философия в Хале и агрономство в Мюнхен, но прекъсва образованието си, поради заболяване от туберколоза.

След завръщането си в България се занимава с политическа дейност. Той се превръща във фактически водач на БЗНС и под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия. Стамболийски остро се противопоставя на промените в Търновската конституция през 1911 и на участието на България в Първата световна война, за което през 1915 е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор.

По време на Войнишкото въстание през септември 1918 е освободен и е изпратен, заедно с други политици, да води преговори с участниците във въстанието за мирно разрешаване на конфликта. Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов той решава да оглави въстанието и бива провъзгласен за председател на т.нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива, но през декември 1918 е амнистиран, заедно с повечето участници.

През януари 1919 Стамболийски се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров. Той участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, той оглавява правителството и на 27 ноември 1919 подписва Ньойския договор, след което, според някои медии, счупва писалката. След проведените парламентарни избори, от 21 май 1920 правителството е съставено само от представители на БЗНС.

Правителството на Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война, чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Югославия. Това вкарва правителството в конфликт с организациите на македонските българи, обвиняващи го в национално предателство.

Във вътрешен план правителството на Стамболийски провежда някои реформи, част от които са спорни. Някои от тях са ограничаването на размера на поземлената собственост, въвеждането на трудова повинност, опростяването на правописа. Наложено е авторитарно управление. През 1922 е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. На него привържениците на БЗНС и БКП с голямо мнозинство налагат осъждането на част от политическия и военен елит на България по време на войните 1913–1918. По-късно се провеждат репресии както срещу БКП, така и срещу буржоазната опозиция. Основен инструмент на репресиите е т.нар. Оранжева гвардия — леко въоръжени отряди селяни, верни на БЗНС и Стамболийски.

Към началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи напълно подкрепа извън средите на българското селячество. Срещу него е цялата българска интелигенция — и лява, и дясна, македонските емигрантски организации, военните. На 9 юни 1923 срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. Помещаващата се в София Оранжева гвардия е бързо обезоръжена.

По време на преврата Стамболийски се намира в родното си село Славовица и не успява да реагира адекватно. Междувременно, в страната избухват стихийни селски вълнения, останали в историята като Юнско въстание. Най-голяма сила те придобиват в Плевенско и Шуменско. Плевен дори е обсаден и частично завзет от селските дружини.


Паметник на Александър Стамболийски в София.Иначе враждебна на каузата на буржоазните партии и царя, БКП заема позиция на неутралитет и лишава стихийните бунтове от възможната си подкрепа. Това е продиктувано от силната антикомунистическа линия на Стамболийски в последните години на управлението му. Васил Коларов изпраща от Москва телеграма, в която негласно съветва БКП да вземе участие в действията против новия режим. Тя обаче е прекалено закъсняла и дава резултат едва при Септемврийското въстание от септември с.г. Генералната позиция на БКП не пречи на част от членовете ѝ по места да вземат участие в действията на земеделците.

В крайна сметка, бунтовете са потушени от гарнизони, верни на новата власт в София. Сам Стамболийски организира стотици селяни и прави опит за обсада на гр. Пазарджик. Силите са неравни и след като местният гарнизон не преминал на страната на законния министър-председател, на 11 юни Стамболийски разпоредил на селяните да се пръснат, за да не се превърне едно сражение в кървав погром за въстаниците. Три дни Стамболийски се крие от село на село. На четвъртият ден е предаден от седем селяни от село Голак. След изтезания селският трибун е умъртвен

Партия "Ред, законност, справедливост" (РЗС) е учредена в края на 2005 г., като в нея се прелива НС-БЗНС с лидер Яне Янев. Първоначално за председател е избран бившия конституционен съдия Георги Марков, а Янев става организационен секретар. След като печели едва 2% от гласовете на изборите за президент през 2006 г. Марков подава оставка и оттогава Яне Янев е председател на РЗС.
Янев започва политическата си кариера през 1994г. в БЗНС с лидер Анастасия Мозер, като за кратко време се издига до член на ръководството на партията. През 1997г. след конфликт с Мозер напуска и за кратко се присъединява към БЗНС "Никола Петков" на Милан Дренчев. Първата партия, която регистрира е Б.З.Н.С. , преименувана впоследствие на Национално сдружение (НС)-БЗНС - огледално на БЗНС-НС на Мозер.